Ученическо творчество

РИСУНКИ НА УЧЕНИЦИ – ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО
(ЗИП/РАЗШИРЕНА ПОДГОТОВКА) – УЧЕБНА 2015/2016 ГОДИНА

2016-02-15 14.50.22 20160215_144911 20160215_144900 20160215_144849 20160215_144832 20160215_145041 20160215_144922

 

НАТАЛИЯ ТОДОРОВА ОТ СОУ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ” – БУРГАС Е ОТЛИЧЕНА С ПЪРВА НАГРАДА ЗА ПРОЗА НА МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС “АЗ ОБИЧАМ ЧЕРНО МОРЕ” ПРЕЗ 2014 Г.
Черно море
    Черното море е нещо, което свързвам със спомени от дните в които животът беше лесен и вълните означаваха мир и красота.Когато можех да видя лицето си  засмяно, без грижи, щастливо в отражението на водата. С морето отраснах , с морето смятам и да си отида. От малка то е целия ми свят, там се научих на проста любов и то именно към него. Баща ми, чаровен мъж с усмивка и очи, излъчващи довери, ме слагаше на брега и разказваше истории, за своята младост и своите моменти. Понякога просто мълчахме с часове и само слушахме как вълните се движат, дават сигнал, че и те са тук и ни слушат. Тогава реших, че между мен и Черното море има връзка, която не може да бъде изречена на глас, но винаги може да бъде написана. Сега, когато съм отново тук осещайки водата и пясъка по босите си крака се сещам за всичките неща, които сме си казали и ме изпълва носталгия за един далечен живот, толкова недостижим и се чудя морето, което е било тук много преди мен, дали и то усеща всичките тези емоции както аз. Дали и на него му липсват хора, моменти, късчетата от един друг свят. Всичката хартия, която съм исписала , всичкото мастило, което съм изхабила за нея и което е оставало по пръстите ми сега изглеждат, като късчета от пъзел за сегашната картина. Белите ми коси напомнят колко отдавна беше това , а треперещите ми ръце бавно ми помогнаха за едно последно писмо.
    Помня първият път когато нахвърлих думите си на един лист, всички мисли , които се въртят в главата на едно шестнадесет годишно момиче, наблъскани ред под ред , дума до дума, как го нагънах и го сложив в една стъклена бутилка, която предната вечер съдържаше някакъв вид течност, за която не се сещам. Замахвайки  с всичка сила и оставяйки вълните да го отнесат, започхах една традиция, която стана твърде лична, за да я споделям с някой друг. Аз казвах каквото имам да кажа , а  Черното море  го взимаше със себе си и го дърпаше на вътре, далеч от погледа ми , близо до него.Този мой стар приятел, който винаги е бил до мен и ме е успокоявал с тишината си всеки път щом застанехме един срещу друг. И ето ни сега за последен път, последни изречения, които чакат да бъдат написани за едно сбогом.
    Смея се, припомняйки си разликите между тогава и сега. Преди време въздухът беше друг и аз не бях същия човек, който съм сега. Думите които пишех тогава бяха сега толкова комични сравнение с всичко което съм изживявам по нататък, всичко което  ще  видя  и всичко, което ще чуя. И ето го началото на края на едно прекрасно нещо.
    Взимам химикала и започвам да пиша с известна тъга и все пак радост.
„Скъпи мой приятелю, макар и никога да не си ми отговарял, знам че винаги си слушал. А и да не си, аз имах хубав живот, вярвайки в това. Надеждата е хубава, тя ни държа заедно толкова дълго време, тя беше тази, заради която аз си казвах, че дори никой да не обръща внимание на това, което казвах няма значение. Аз ще го напиша на лист и ще го дам на някой, който ще го оцени, който ще го запази в себе си и ще го отведе на местата из света, които аз така и не можах да видя. Не знам дали ще можем да се гледаме още дълго, аз и ти, но мога да ти кажа, че колкото и време да имаме аз ще се наслаждавам на всичкото. Това писмо, обаче за съжеление е последното от всичките тридесет и пет. Забавно е защото винаги съм си мислила , че ще ти напиша много неща, но в крайна сметка аз винаги ти говорех само когато никой не ме чуваше. Тридесет и пет неща, които са ме притеснявали и съм споделила на теб от нуждата да бъда излушана. И аз ти благодаря Черно Море , защото ти бе верен слушател през годините и нито един път не ме подведе. Не ми се иска да мисля, че сега аз те подвеждам, но времето ме настига и аз не искам да мисля , за него като за враг. Времето е нещо, което настига всички ни. Дори и теб, макар, че не ти личи много. Казвам всичко това с усмивка на сърцето и те моля да не ме забравяш. Моя мечтае е думите ми да живеят вечно, чрез теб, този който винаги ги е съхранявал. Сбогом Черно море, стар мой вечни приятелю.”

Наталия Валентинова Тодорова

17 години

XI а клас


Отличени ученици от СОУ “Епископ Константин Преславски” – Бургас с поощрителни награди на международния конкурс за детска рисунка “Тъпан бие, хоро се вие” – Монтана 2014

DSCN2269 DSCN2270

Вероника Люцканова Вълчева от 8. “б” клас                  Емил Гани Зорварян от 1. “б” клас


Ти беше слепецът…

Тя беше момичето,
на което никога не каза
обичам те.
***
Ти беше момчето,
на което тя никога
нямаше доверие.
 ***
Тя беше крехка като
пеперуда, която винаги
летеше около теб.
 ***
Ти беше слепеца,
който я изпусна.
Стихотворението е на Емине Хасан – ученичка от XI б клас
и е отличено на конкурса “Непознати улици – 2013“.